Текстът, който предлагам на вашето внимание, е откъс от книгата на митрополит Антоний Сурожки "Началото на молитвата" (София, 2003). Този текст се отнася до състоянието на смирение, което често пъти се постига доста трудно. Мисля, че в дните, когато празнуваме Възкресение Христово, той е подходящо четиво. Посвещавам тази публикация на светлата памет на Николай, който постигна смирението и чрез страданието успя да пречисти душата си.
"Вероятно помните двата откъса от апостол Павел (1 Кор. 15:43; 2 Кор. 12:9), където той казва: "Силата Ми се в немощ проявява." Тази немощ няма нищо общо със слабостта, която показваме, когато грешим и забравяме Бога; това е такава слабост, която означава да бъдем напълно прозрачни, да се предадем изцяло в ръцете Божии и да се оставим да бъдем като глина в тях. Само че ние обикновено се опитваме да бъдем силни и пречим на Бога да прояви Своята сила...
Ще ви дам пример. Преди двадесет и пет години един мой приятел, който имаше две деца, загина при освобождението на Париж (книгата е издадена през 1970 г.). Неговите деца не ме обичаха, ревнуваха, че баща им има такъв приятел, но когато той загина, те се привързаха към мен. Веднъж неговата дъщеря, момиче на около петнадесет години, дойде при мен в кабинета (преди да стана свещеник, бях лекар) и видя, че редом с медицинските принадлежности на бюрото ми лежи Евангелие. С присъщата на младостта самоувереност тя заяви: "Не разбирам как е възможно образован човек да вярва на такива глупости." Тогава я попитах: "А ти чела ли си тази книга?" Тя ми отговори: "Не." "Запомни! Само много глупави хора съдят за неща, които не знаят." След това тя прочете евангелието и то така я покори, че целият й живот се промени, защото тя започна да се моли, Бог й даде да изпита Неговото присъствие и известно време тя живя с това. По-късно се разболя от неизлечима болест и когато аз вече бях свещеник в Англия, получих писмо, в което тя пишеше: "Откакто тялото ми започна да слабее и отмира, духът ми е по-жив отвсякога и усещам Божието присъствие необикновено леко и с особена радост." Аз й отговорих: "Не очаквай дълго да продължи така. Когато силите ти намалеят още повече, вече няма да можеш да се обръщаш и да се устремяваш към Бога; ще дойде момент, когато ще ти се стори, че нямаш достъп до Бога." След известно време тя ми писа отново: "Да, Вие бяхте прав, сега съм толкова слаба, че не мога да събера сили да се обърна към Него или даже да тъгувам за Него и сякаш няма Бог." Тогава й отговорих да се опита да постъпи другояче: да се научи на смирение в истинския дълбок смисъл на тази дума.
На латински "humilitas" – "смирение" произлиза от "humus" – "плодородна земя". Смирението не е, както ние често го разбираме, да скромничиш, да се опитваш да си представиш, че си най-лош от всички и да убеждаваш другите, че тези превзети маниери са признак на смирение. Смирението е състоянието на земята: тя винаги е под краката ни, възприемаме я като даденост, не се сещаме за нея, тя е забравена; всеки я тъпче; в нея изхвърляме боклука си, всичко, което не ни е необходимо. Тя е там, безмълвна и приемаща всичко: самите отпадъци приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство; самото разложение претворява в нова жизнена сила; отворена за слънчевите лъчи, за дъжда, готова да приеме всяко посято семе и да принесе плод тройно, петдесеткратно, стократно.
Аз посъветвах тази жена: "Учи се да бъдеш такава пред Бога – отдаваща себе си без съпротива, готова да приемеш от хората и от Бога всичко, каквото и да ти дават." И наистина тя изтърпя много от хората. След шестия месец на нейното заболяване мъжът й се умори от това, че жена му умира, и я изостави. Тя позна отхвърлянето, но и Бог я осия със Своята светлина и й изпрати освежаващ дъжд. Малко по-късно тя ми писа: "Съвсем съм изтощена. Нямам сили да се устремя към Бога, но сега Бог сам слиза при мен." (А. Сурожки. Началото на молитвата. Издание на български език, 2003, с. 29–31).
"Вероятно помните двата откъса от апостол Павел (1 Кор. 15:43; 2 Кор. 12:9), където той казва: "Силата Ми се в немощ проявява." Тази немощ няма нищо общо със слабостта, която показваме, когато грешим и забравяме Бога; това е такава слабост, която означава да бъдем напълно прозрачни, да се предадем изцяло в ръцете Божии и да се оставим да бъдем като глина в тях. Само че ние обикновено се опитваме да бъдем силни и пречим на Бога да прояви Своята сила...
Ще ви дам пример. Преди двадесет и пет години един мой приятел, който имаше две деца, загина при освобождението на Париж (книгата е издадена през 1970 г.). Неговите деца не ме обичаха, ревнуваха, че баща им има такъв приятел, но когато той загина, те се привързаха към мен. Веднъж неговата дъщеря, момиче на около петнадесет години, дойде при мен в кабинета (преди да стана свещеник, бях лекар) и видя, че редом с медицинските принадлежности на бюрото ми лежи Евангелие. С присъщата на младостта самоувереност тя заяви: "Не разбирам как е възможно образован човек да вярва на такива глупости." Тогава я попитах: "А ти чела ли си тази книга?" Тя ми отговори: "Не." "Запомни! Само много глупави хора съдят за неща, които не знаят." След това тя прочете евангелието и то така я покори, че целият й живот се промени, защото тя започна да се моли, Бог й даде да изпита Неговото присъствие и известно време тя живя с това. По-късно се разболя от неизлечима болест и когато аз вече бях свещеник в Англия, получих писмо, в което тя пишеше: "Откакто тялото ми започна да слабее и отмира, духът ми е по-жив отвсякога и усещам Божието присъствие необикновено леко и с особена радост." Аз й отговорих: "Не очаквай дълго да продължи така. Когато силите ти намалеят още повече, вече няма да можеш да се обръщаш и да се устремяваш към Бога; ще дойде момент, когато ще ти се стори, че нямаш достъп до Бога." След известно време тя ми писа отново: "Да, Вие бяхте прав, сега съм толкова слаба, че не мога да събера сили да се обърна към Него или даже да тъгувам за Него и сякаш няма Бог." Тогава й отговорих да се опита да постъпи другояче: да се научи на смирение в истинския дълбок смисъл на тази дума.
На латински "humilitas" – "смирение" произлиза от "humus" – "плодородна земя". Смирението не е, както ние често го разбираме, да скромничиш, да се опитваш да си представиш, че си най-лош от всички и да убеждаваш другите, че тези превзети маниери са признак на смирение. Смирението е състоянието на земята: тя винаги е под краката ни, възприемаме я като даденост, не се сещаме за нея, тя е забравена; всеки я тъпче; в нея изхвърляме боклука си, всичко, което не ни е необходимо. Тя е там, безмълвна и приемаща всичко: самите отпадъци приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство; самото разложение претворява в нова жизнена сила; отворена за слънчевите лъчи, за дъжда, готова да приеме всяко посято семе и да принесе плод тройно, петдесеткратно, стократно.
Аз посъветвах тази жена: "Учи се да бъдеш такава пред Бога – отдаваща себе си без съпротива, готова да приемеш от хората и от Бога всичко, каквото и да ти дават." И наистина тя изтърпя много от хората. След шестия месец на нейното заболяване мъжът й се умори от това, че жена му умира, и я изостави. Тя позна отхвърлянето, но и Бог я осия със Своята светлина и й изпрати освежаващ дъжд. Малко по-късно тя ми писа: "Съвсем съм изтощена. Нямам сили да се устремя към Бога, но сега Бог сам слиза при мен." (А. Сурожки. Началото на молитвата. Издание на български език, 2003, с. 29–31).
Няма коментари:
Публикуване на коментар